Стихотворения

[Is it black or white?]

От време, на време пиша стихотворения и преди няколко дена написах едно за математиката и получих предложение да го пусна тук, заедно с няколко други, ако някои има свои може да ги покаже да ги вдиим всички, аз имам малка стихосбирчица, но някои не ги показвам на никого, защото са по-лични, ще публикувам 4 :Р


Пет

Пет задачи да реша,
с пет подточки нерешени,
за пет минути да ги прочета,
в пет реда, всички подредени.

И пет пъти да сгреша,
заради пет цифри променени,
с пет на изпита не ще се примиря
дори и другите със пет да са задоволени.




Дванадесетокласник

Часовникът едвам върви,
а времето като че ли лети.
Имам изпити след месец – два,
от учене не мога да се спра.
От училището полза нямам вече,
времето ми като ученик изтече.
По цял ден задачи трябва да решавам,
нали уж математик ще ставам.
За жалост, все още във училище сме длъжни да стоим,
в противен случай наказание ще изтърпим.
Госпожата по история за царете ни приказва,
училищните догми строго спазва.
По физика за постулатите на Бор говорим,
с госпожата рядко смеем ний да спорим.
От литература ползата ще е голяма,
господин Вълчев жалост няма.
Госпожата по математика е непоколебима,
винаги намира решението на задача нерешима.
По география Стънчо шанс за изява не ни оставя,
госпожата с удоволствие отличен му поставя.
Иван, Форито и Коцето английския перфектно го владеят,
но щом не знаем, никога не ни се смеят.
По свят и личност с госпожата все се снимаме,
тя е една от малкото, които ни разбират и искаме на снимки да я имаме.
Госпожата ни по технологии е незаменима,
работа да върши, горката, винаги си има.
По физкултура Сашо топката щом забие,
всичко живо в съблекалнята се крие.
По руски никой към указанията на госожата не се придържа,
макар че в думите й винаги мъдрост се съдържа.
Дидо никога не закъснява,
редовно след училище остава.
В мишците на Денис сила божествена се крие,
проговориш ли в часа, света на мъртвите ще ти разкрие.
В часа на класа за насилието уж говорим,
пък в междучасието на последните чинове се борим.
В учителската стая животът бурно си кипи,
директорката никога не спи.
Чистачките послушно си метат,
техниците прозорците коват.
Охраната на зайците се кара,
опасно става ако ги набара.
Всичките ни учители са отговорни,
заслугите им за доброто име на училището са безспорни.
За изпитите ще се приготвя отсега,
два – три сборника ще пререша.
Вазов за цяла библиотека книги е написал,
редица поколения с брилянтния си ум е слисал.
Но уви, принуден съм аз целия да го изуча,
на матурите, за да сполуча.
Читатели мои, ушите ви заслужиха почивка,
ще го посрещнете, предполагам, със усмивка.
Стига толкова. Дотук ще спра,
когато имам време ще го продължа.




Кралство на безкраен мрак

Вървим по пътищата мрачни,
галени от утринния хлад,
а нашите ръце безстрашни,
сред ада храмове градят.

Вървим по пътищата мрачни,
нощта ни е приятел пръв,
уж сме силни, уж сме страшни,
а се кланяме на някаква си смърт.

От ужас, през тъга, към мрак,
оковани от веригите на вечен страх,
вървиме робите на крал лъжлив,
натам, откъдето никой не се връща жив.

От ужас, през тъга, към мрак,
със някого война ще водим пак,
без да знаем, даже за какво се бием,
ризници от трупове си шием.

От ужас, през тъга, към мрак,
за нашата жажда няма бряг,
няма да се успокоим
преди всичко живо да изпепелим.

От ужас, през тъга, към мрак,
бродим из поля от кървав прах,
за да открием собствената си душа,
погребана под водопад от лунна светлина.


Вървим по пътищата мрачни,
алчността ни носи тук,
търсим нещо скрито и незнайно,
за което ще избием един друг.

Вървим по пътищата мрачни,
не знаем що е радост, ни уют,
това сме ние - хората ужасни,
избрали пътя да рушат.




Измамно

Искаш малко, даваш много,
всичко що ти притежаваш, то е сладко,
предложението ти ме съблазнява,
но що е то? – пари!

Моето съзнание към друг вид богатство се стреми,
към красотата на едно момиче.

Тя вижда в мене, не бъдещ крал, велик,
покорил Троя и превзел Силистра,
а ангел мил, градящ онова що ти рушиш.

Не убиецът на легендарна самодива,
с душа от камък и гранит,
а самотно цвете сред създадена от теб пустиня.

Не бог, зъл демон горделив,
пренебрегнал хилядите мъки на човека,
а райска птичка, която волно над твоя ад кръжи.

Тя вижда онова, което ти не виждаш,
вижда сълзите в моите очи,
кралице на щастие измамно,
по – зла от всичките злини.

Не искам кралство, нито божи трон,
златото не ме вълнува,
аз искам само със душа да ме дариш,
със сърце, което да обича!

[Реклама]

[ferry2]

Аз не разбирам много от поезия, но "Измамно" много ми хареса! Поздравления !

[ганка симеонова]

Браво!
Стиховете ти, са чудесни. Аз лично много харесвам поезията, но за съжаление Бог не ме е дарил да пиша стихове, а само да ги усещам
Мисля, че е страхотно един млад човек ( един млад мъж) да има усет към света и да облече този усет в стих..
ПП. Някои хора са против раздела " Друго
Всичко, което не е свързано с математика(образование)", но аз си мисля, че освен математика, като хора ни вълнуват и куп други неща, така че този раздел е страхотен.

[ганка симеонова]

Вальо, става ли да пускаме стихове, които просто са ни харесали?

[Spider Iovkov]

На мен ми се отдава да пиша проза, но това не означава, че не разбирам поезията. Бих казал, че гореизложеното е добро, , и авторът би извлякъл полза, ако събере всичко в една или няколко стихосбирки, пък после да пуска избрани творби, .
П. П. От лириката харесвам произведения тип Ботев (революционни), тип Славейков (лирически миниатюри), тип Далчев (отнесени и откъснати от действителността).

[Is it black or white?]

Идеята ми беше тук да се публикува лично творчество, но незнам колко хора пишат и дали ще пожелаят да споделят с нас творчеството си, за да не стои празна темата, да, мисля, че ще е добра идея и които иска да пуска стихове (на други автори), които са му направили силно впечатление

[marshal]

Стихотворенията ми харесват - имаш талант (поне според мен).
"Кралство на безкраен мрак" и "Дванадесеттокласник" ме кефят най-много.

[ганка симеонова]

Там някъде...

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг



внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.



Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно "Ела"!



Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.



Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.



Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.



Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих - трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.



Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след можа живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.


Петя Дубарова

[Spider Iovkov]

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.


На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!


Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!


Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!


Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...


Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!


Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!


И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.


Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже –
и той я гледа – мила, зесмена!


"Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата –
аз искам, сестро, тук да загина!"


И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...


Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече,
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли, пече!

[Tinna]

МОЛБА КЪМ СВЕТА
(Песен за цветето на върха)

...Катерене. И падане. И вик...
От първия си до последен миг.
От първия си до последен дъх.
Червено цвете на нестигнат връх...
Връх "Щастие", връх "Бъдеще" наречен...
И изподрал ръце, душа, пети
от памтивека се катериш ти.
През гробове, бетони, небеса,
през ужаси, през труд и чудеса
го гониш ти. Съсипан, ала вечен.

...Катерене. И падане. И пак.
Кажи с какво да ти помогна, как,
човеко- брат, човеко-вечен дъх?
Не си ли ти самият този връх,
към който от столетия се блъскаш?
В душата си вика ти сбрах едвам
и някой ден той ще избухне там.
И ще ме пръсне...
Но възнаграден
ще съм, щом разбера, че точно мен
познал си в цветето, което си откъснал.

Д. Дамянав

[Shanel_1990]

Браво,Вал,страхотни стихотворения,казвала съм ти го и преди

[Tinna]

НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ
ДРЕХИ, МОМЧЕТА:

падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тази планета
я решим,
я не решим....

Но не казвайте: утре ще бъдем
красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем,
ще бъдем...
ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета-
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре ще бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета-
ходейки падаме,
сънувайки мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истинита, после на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим...
Носете си новите дрехи, момчета-
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Стефан Цанев

[martosss]

Честно казано и на мен ми хареса "Измамно", може би защото има нещо като втъкана идея вътре, останалите са... просто описание на реалността с рима(примерно за дванадесетокласника) и не виждам нищо интересно в тях Иначе браво, на мен единственото ми стихотворение, което съм писал, ми беше в 7-ми клас и беше по задължение, което направи писането му мъка, а всяко нещо трябва да се прави с любов, за да е успешно, така че беше неуспех

[Пафнутий]

Явно аз съм единственият от форума, който не разбира от поезия Дори ми е досадно да я чета. Това си е мое лично мнение, разбира се.И все пак, на мен ми хареса най-много "12класник", защото е веселяшко и ме разсмя . Хареса ми и "Измамно" - показва романтичната ти страна. Другите не ги почуствах, но това най-вероятно се дължи на факта, че съм на Вие с поезията Браво за начинанието. Дори и аз виждам, че имаш талант Keep it up!
ПП Ето, имаш +че и от мен най-накрая

[martin.nikolov]