Блогът за образование

        Където и колкото пъти се спомена за Максим Стависки през петте месеца от злокобната неделна вечер на 5 август 2007, толкова пъти пред името му натъртено и натрапчиво се прикачваше „световният шампион по фигурно пързаляне”. Телевизиите пък, при всяка поредна информация неизменно показваха картина от изпълнения на Стависки и Денкова, с най-красивите и впечатляващи танцови фигури. Такъв маниер на поднасяне на новината разбира се внушава усещане, че става дума за много специална и много ценна за България персона. То бяха интервюта, то бяха папарашки блъсканици, то бяха плачове за наранената психика на шампиона и неговата партньорка…
      Питам се колко човека трябваше да са убити и колко – осакатени за цял живот, за да разглеждаме Стависки не като шампион, сбъркал при тройния аксел, а като шофьор, навлязъл в насрещното платно и предизвикал челен удар?
      Трудно ми е да повярвам, че редакторите на новините не разбират, че в случая „непредумишленото” убийство е извършено не поради миг разсейване или закъснял рефлекс (всеки може да сгреши при шофиране), а поради престъпната безотговорност да се седне пиян зад волана. Защото 1,3 промила алкохол в кръвта означава, че братушката се е качил на мощния си и тежък като танк „Хамър” на две или три големи водки. В тази безумна игра на руска рулетка той е вкарал нищо неподозиращи хора, които не са искали да умират, нито пък да прекарат живота си в инвалидна количка! Поради което квалификацията „престъпник” в случая ни най-малко не е пресилена.
        А може би всички ние – доскорошните граждани на социа-листическа България, сме дълбоко и подсъзнателно привикна-ли с мисълта, че не може без привилегии. Че е напълно естест-вено и приемливо едно и също прегрешение да се тълкува като престъпление, ако е извършено от плебей и като опущение, ако е извършено от патриций.
        Прочее, нека не съдим редакторите на българските медии толкова строго! Те са най-осведомените хора и може би срав-няват случая Стависки с други подобни. Като например един „инцидент” от същия месец август 2007, когато смоленският полицай Румен Башев по време на служебна командировка в “Слънчев бряг” изнасилил непълнолетно момиче, „използ-вайки сила и заплаха”. Сливенският военен съд „наказал” провинилия се пазител на закона  с яко издърпване на ушите: 2 години и 10 месеца условна присъда, с 5-годишен изпитателен срок. Сиреч родопският мъжкар няма да лежи нито ден в затвора, а присъдата би влязла в сила, само ако в следващите 5 години „извърши друго подобно деяние”, т.е. ако изнасили и друго момиче. Съдът навярно е взел под внимание, че за един сексуално зависим мачо в униформа е ужасно тежко наказание цели 5 години да не може никого да изнасили. Тънка работа е съдийската професия!
        В това още веднъж се уверяваме след първото заседание на Бургаския окръжен съд, който не даде ход на делото срещу Стависки поради „неизясненото правно положение” около пострадалата Мануела Горсова. Роднините на 19-годишната Мануела предявили иск за парично обезщетение, което й трябвало за лечение в Израел, даващо някакви шансове да се върне в живота. Съдът отхвърлил иска, тъй като такъв „могло да бъде предявен от самата пострадала или от нотариално упълномощено от нея лице”. Мануела обаче пет месеца след катастрофата все още е в кома и няма как да подпише пъл-номощно. Труден казус!
        На заседанието присъствала и Албена Денкова. Тя била видимо разстроена (независимо от това, че Стависки пред-видливо й прехвърлил всичките си имоти и парични авоари). „Целият процес се отразява зле на мен и на него, както и на семействата, замесени в инцидента”, отронила покрусената шампионка.(Каква хубава дума: „замесени”!). Максим пък измрънкал, че не може да коментира нищо, тъй като „всичко било много трагично”. На самото заседание обаче предложил извънсъдебно споразумение за тригодишна условна присъда.
        От всичко това се изясняват две неща: първо, че спо-менавайки за „трагедия”, Максим е имал предвид не трагедията на Мануела, а себе си като затворник; второ, че и пари не му се дават! Което пък означава, че всичките му приказки за съпричастие със скръбта на роднините на пострадалите са най обикновено лицемерие. Защото в случая единственият начин да помогне (особено пък на Мануела) е да се бръкне в джоба.
        Колкото до затруднението на съда с казуса „съдебен иск от лице в със-тояние на кома”, позволявам си да изкажа моето скромно лаическо мнение:
        Разбрахме, че терминът „състояние на кома” не е записан в никакъв закон. Юриспруденцията обаче е наука с хилядо-летна история и не може да не се съобразява с това, че живият живот е неизмеримо по-сложен от всеки писан параграф. И не може да не е предвидила възможност така наречените „бели петна” в закона да се решават съобразно здравия разум. А той повелява, че исканото обезщетение е нужно на Мануела точно сега (за лечение) и е жив цинизъм то да се отхвърля с чисто формални доводи, докато тя „виси” на границата между живота и смъртта. Задължение на магистратите е да облекат този иск в законосъобразна рамка. Защото отхвърлянето му довежда до истински абсурд: Закононарушителят Стависки получава изгода от това, че е ударил потърпевшата толкова силно, че тя е изпаднала в кома!

      От дългото интервю на просветния министър Вълчев в предаването „На четири очи” на Цветанка Ризова разбрахме най-после колко пари са предвидени за прословутите добавки към заплатите на най-способните учители (стократно споме-навани и дъвкани по време на учителската стачка): добавки ще се дават за допълнителна работа с изоставащите, а също и с особено напредналите ученици. Министър Вълчев разполагал засега с три милиона лева, но можел да намери още някой и друг милион.
      Признавам, че тази новина бе голяма изненада за мен. Защото в многократните си изявленията през миналата есен г-н Министърът непрекъснато повтаряше, че чувствително пови-шение на заплатите ще получат най-кадърните учители за ка-чеството на работата им, оценена по множество критерии, един от които ще е външното оценяване. Сега разбираме, че става дума за заплащане на допълнително заработени лектор-ски часове – консултации с изоставащите ученици или кръжоч-на работа с изявените. Но това не е никаква новост! Кръжоците винаги са се заплащали и даже са попълвали недостигащите за норматива часове. А извънредните часове със слабите ученици повече от половин век се вменяваха като задължение за учителите, което се възприемаше като омразна ангария – наказание за онези от нас (най-вече математиците), които са написали двойки.
      Сега тези часове щели да се заплащат. Само че сумата от 3 милиона, макар че звучи тежко, разпределена на 100 хиляди учители, прави по 30 лева годишно, т.е. по 7 лекторски часа. За 7 часа да се навакса изоставане, трупано с години, това си е чиста проба демагогия! Но дори бюджетът да предвиди не 30, а 300 милиона за тези лекторски часове, самата идея за допълнителна работа с децата с „пропуски в знанията” е напълно негодна и неприложима на практика. По простата причина, че изоставащите ученици в 99 на сто от случаите изостават по всички предмети, както напредващите пък са силни по всичко.
      Колкото до отличниците, г-н Министърът много уместно отбеляза, че те скучаят в редовните училищни часове. А какво ще стане, когато започнат да посещават кръжок? Ще напреднат още повече в сравнение с връстниците си и скуката в редовните часове ще стане още по-непоносима. Накратко казано, допълните часове не решават проблема нито на изоставащите, нито на изявените ученици.
      Истинският, извечният проблем на колективното обучение на подрастващите, прочее, е толкова дълбок и костелив, че никоя държава в света не го е решила. А той се свежда до това, че всяко дете, както всеки възрастен човек, както даже всяко животно има нужда от похвала, от признание за труда му, от поощрение. А при изостаналите ученици точно похвалата липсва.
        Ако трябва да сме точни, изоставането започва още в предучилищна възраст. Влизайки в училището, такива деца са поставени пред непосилната за тях задача да следват скоростта, с която върви учебния процес. Докато те още не са осмислили какво пита учителят, другарчетата им са открили отговора и напират с вдигнати ръце. Това разбира се е унизително, то подтиска психиката им, те стават все по-плахи, изоставането започва да се натрупва, докато се стигне до пълно „излизане от коловоза”, когато те не разбират почти нищо от това, което се говори в класната стая (имам предвид часовете по математика и физика). Опитайте се да си представите как бихте се чувствали, ако внезапно попаднете в китайско училище без преводач. Лесно ли ще е за вас да издържите 6 такива часа, преструвайки се, че внимавате, както изисква учителят?
      Всъщност всички проблеми с училищната дисциплина, с насилието по коридорите и в двора през междучасията произтичат от учениците, изхвърлени от учебния процес. Понеже в класната стая тях само ги мъмрят, че нищо не знаят и само пречат на другите, натрупаното огорчение се превръща в силно желание за изява през междучасието, в подсъзнателно озлобление и агресивност към „очилатите зубри” с вечно вдигнатата ръка. Училището е жестоко към изостаналите ученици, а те от своя страна са жестоки към другарчетата си и към учителите. Порочният кръг се затваря.
      Повтарям, в този кръг се върти образованието във всички страни в света. Търси се решението.