Блогът за образование

 „Искам да работя и да мога да изплатя на близките на пострадалите това, което съм им причинил”- това е казал Стависки след първото заседание на подновеното дело срещу него.Наистина изумителни думи!
Специалният подсъдим, който бе “наказан” от бургаските съдии с условна присъда понеже се бил разкаял, в края на краищата е стигнал до извода, че е длъжен „да изплати” на близките на Петър и Мануела „това, което им е причинил”. А аз се питам – този руснак дали български език още не е научил или шампионското му съзнание е чак дотам деформирано, та наистина смята, че мъката, която е причинил на две майки за погребаното и осакатено дете, може да се изплати с пари?
Нека си припомним точно какво е извършил шампионът оная злокобна лятна вечер. След като обръща две-три големи водки, се качва в тритонния си „Хамър” и натиска педала по панорамния път покрай река Ропотамо. Спират го полицаи заради превишена скорост, но като го разпознават, му прощават както лудото каране, така и дъха на алкохол. Предупреждават го (макар и приятелски) да кара по-внимателно. Фигуристът, поласкан от специалното внимание към персоната му, продължава да плете аксели и тулупи по тясното шосе. В един момент обаче, точно когато е навлязъл в лявата лента, насреща му се оказва друг пътник. Танкът на Стависки помита “Хондата” като перце и я изхвърля толкова надалеч от мястото на удара, че може би и това му постижение е шампионско!
Съдиите ни уверяват, че трагедията така дълбоко е потресла Максим, че сега единствената му мисъл денем и нощем е как да изкупи вината си. Аз обаче някакси не мога да повярвам в покаянието Му. Но както и да завърши това Vip-дело, с чиста съвест бих могъл да кажа:
Събирайте пари за „Хамър”, момчета!
При челен удар, съгласно Закона за запазване на количеството на движение, тежкото тяло почти не променя скоростта и посоката си на движение, а лекото ще бъде изхвърлено в обратна посока. Това означава, че водачът на тежката кола почти няма да почувства удара, а в леката всички пътници ще бъдат смляни, тъй като (по първия принцип на динамиката - поради инерцията) ще се ударят в предната част на колата си със скорост около 150 км/час (40 метра в секунда). Така че при челен удар с лека кола водачът на „Хамъра” може да мине само с уплаха.
И в съда, както се разбра, няма страшно – дори и да е ефективна, присъдата ще е най-много две-три години. При добро поведение ще излезе в края на втората. Все едно една военна служба е изкарал.
А на пострадалите - обезщетение: на Петър - за паметник, на Мануела - за лекарства и инвалидна количка. Голям късмет е извадила, че я е осакатил не кой да е, а световен шампион!

        Където и колкото пъти се спомена за Максим Стависки през петте месеца от злокобната неделна вечер на 5 август 2007, толкова пъти пред името му натъртено и натрапчиво се прикачваше „световният шампион по фигурно пързаляне”. Телевизиите пък, при всяка поредна информация неизменно показваха картина от изпълнения на Стависки и Денкова, с най-красивите и впечатляващи танцови фигури. Такъв маниер на поднасяне на новината разбира се внушава усещане, че става дума за много специална и много ценна за България персона. То бяха интервюта, то бяха папарашки блъсканици, то бяха плачове за наранената психика на шампиона и неговата партньорка…
Питам се колко човека трябваше да са убити и колко – осакатени за цял живот, за да разглеждаме Стависки не като шампион, сбъркал при тройния аксел, а като шофьор, навлязъл в насрещното платно и предизвикал челен удар?
Трудно ми е да повярвам, че редакторите на новините не разбират, че в случая „непредумишленото” убийство е извършено не поради миг разсейване или закъснял рефлекс (всеки може да сгреши при шофиране), а поради престъпната безотговорност да се седне пиян зад волана. Защото 1,3 промила алкохол в кръвта означава, че братушката се е качил на мощния си и тежък като танк „Хамър” на две или три големи водки. В тази безумна игра на руска рулетка той е вкарал нищо неподозиращи хора, които не са искали да умират, нито пък да прекарат живота си в инвалидна количка! Поради което квалификацията „престъпник” в случая ни най-малко не е пресилена.
А може би всички ние – доскорошните граждани на социа-листическа България, сме дълбоко и подсъзнателно привикна-ли с мисълта, че не може без привилегии. Че е напълно естест-вено и приемливо едно и също прегрешение да се тълкува като престъпление, ако е извършено от плебей и като опущение, ако е извършено от патриций.
Прочее, нека не съдим редакторите на българските медии толкова строго! Те са най-осведомените хора и може би срав-няват случая Стависки с други подобни. Като например един „инцидент” от същия месец август 2007, когато смоленският полицай Румен Башев по време на служебна командировка в “Слънчев бряг” изнасилил непълнолетно момиче, „използ-вайки сила и заплаха”. Сливенският военен съд „наказал” провинилия се пазител на закона  с яко издърпване на ушите: 2 години и 10 месеца условна присъда, с 5-годишен изпитателен срок. Сиреч родопският мъжкар няма да лежи нито ден в затвора, а присъдата би влязла в сила, само ако в следващите 5 години „извърши друго подобно деяние”, т.е. ако изнасили и друго момиче. Съдът навярно е взел под внимание, че за един сексуално зависим мачо в униформа е ужасно тежко наказание цели 5 години да не може никого да изнасили. Тънка работа е съдийската професия!
В това още веднъж се уверяваме след първото заседание на Бургаския окръжен съд, който не даде ход на делото срещу Стависки поради „неизясненото правно положение” около пострадалата Мануела Горсова. Роднините на 19-годишната Мануела предявили иск за парично обезщетение, което й трябвало за лечение в Израел, даващо някакви шансове да се върне в живота. Съдът отхвърлил иска, тъй като такъв „могло да бъде предявен от самата пострадала или от нотариално упълномощено от нея лице”. Мануела обаче пет месеца след катастрофата все още е в кома и няма как да подпише пъл-номощно. Труден казус!
На заседанието присъствала и Албена Денкова. Тя била видимо разстроена (независимо от това, че Стависки пред-видливо й прехвърлил всичките си имоти и парични авоари). „Целият процес се отразява зле на мен и на него, както и на семействата, замесени в инцидента”, отронила покрусената шампионка.(Каква хубава дума: „замесени”!). Максим пък измрънкал, че не може да коментира нищо, тъй като „всичко било много трагично”. На самото заседание обаче предложил извънсъдебно споразумение за тригодишна условна присъда.
От всичко това се изясняват две неща: първо, че спо-менавайки за „трагедия”, Максим е имал предвид не трагедията на Мануела, а себе си като затворник; второ, че и пари не му се дават! Което пък означава, че всичките му приказки за съпричастие със скръбта на роднините на пострадалите са най обикновено лицемерие. Защото в случая единственият начин да помогне (особено пък на Мануела) е да се бръкне в джоба.
Колкото до затруднението на съда с казуса „съдебен иск от лице в със-тояние на кома”, позволявам си да изкажа моето скромно лаическо мнение:
Разбрахме, че терминът „състояние на кома” не е записан в никакъв закон. Юриспруденцията обаче е наука с хилядо-летна история и не може да не се съобразява с това, че живият живот е неизмеримо по-сложен от всеки писан параграф. И не може да не е предвидила възможност така наречените „бели петна” в закона да се решават съобразно здравия разум. А той повелява, че исканото обезщетение е нужно на Мануела точно сега (за лечение) и е жив цинизъм то да се отхвърля с чисто формални доводи, докато тя „виси” на границата между живота и смъртта. Задължение на магистратите е да облекат този иск в законосъобразна рамка. Защото отхвърлянето му довежда до истински абсурд: Закононарушителят Стависки получава изгода от това, че е ударил потърпевшата толкова силно, че тя е изпаднала в кома!